Начало Български Народни Носии
Всеки закупил NFT от нас, получава специална ОТСТЪПКА за всяко следващо закупено NFT или колекция!
При допълнителна договорка, собственик на закупено от нас NFT, може да получи физически еквивалент на произведението.
БАНЯНСКИ СТАРЕЦ Кукер в къщата – според старите български вярвания, за добро е. С присъствието си прогонва болести и зли енергии. Носи небесни знамения, благополучие и плодородие.
С момина разноцветна копринена китка в лявата ръка, там де пърха трепетно сърцето.Тя е знак за особено внимание, радостни надежди и добри знамения.
Танцът е общуване. А съприкосновението, с двойно бродираното на сукмана от елховско Световно дърво, свързва в триединство небето, земята и посланията на дедите. Усещането се допълва от искрящите слънчеви мотиви по полите и престилката. Това зарежда човек с небесна енергия и сила, за овладяване на трите свята в традиционната митология на българите.
Специфичната, изключително интересна, двупрестилчена носия се допълва от глинен поднос с две риби в ръцете на жената. Двете риби като фалически символи, са знаци за дарувано плодородие от Богинята майка, любов, духовна и земна власт.
Белодрешната носия е най-старата по българските земи. Кройката на белодрешното вълнено връхно облекло, наричано глухче, носи белезите на ненатрапчиво достолепие. Правите, вертикални, черни гайтанени шевове са знак за неподкупност и твърдост при отстояване на възгледи и решения. Подгъвът е хоризонталното положение на духовно равновесие, на мъжка воля и дързост.
Саяната носия в кюстендилския край може да се открие още в 7 век, та до наши дни. Шевиците са изпълнени само с полегат бод, с традиционни модели : орото, зелките, ребрата, секирките, шилците, пръстетата, трънето и други. А кошницата с плодовете е Божи дар за здраве и благоденствие.
Добуджанка без житни класове не бива. Има обичай, който битува и днес, магия за повече плодородие - „Рязане на брада”, това са най-едрите класове от нивата. В народната вяра "брадата" е символ на "плодна мъдрост". С "брада" и специални обредни действия са приключвали жътвата. Следва ритуално умиване ръцете на жътварките и отрязване на "брадата", което трябва да стане от най-баш момата с един-единствен замах. После жътварите тръгват към селото, като се прощават с нивата: "Довиждане, ниво, догодина по-голяма брада да има, повече берекет и ний пак да та жънем!". По пътя към село "брадата" носи мома, дето "брада е претрила" - що годеник има и есенес сватба ще стори, та да е на късмет за булката и за селището.
Стилизираната женска празнична носия представя не само основната женска дейност – преденето. Според народните вярвания, когато вие влакното, жената изпълнява магичните космически наричания и предсказания за бъдещето на тази нишка. За какво платно, за каква дреха или везба и най-вече за кого я завърта. Затова и в митологията ористниците на новороденото дете , предат и наричат неговото бъдеще. Така е завещано - къща без вретено и хурка да не остава, а най-добре... и с двете.
Интересното на тази носия не е само в бродираните гюлове на чорапите. Те са и върху бохчата от плат /слинга/, с бебето на гърба – един от най-старите български патенти на Възроженската ни култура. Интересна е престилката с фрагментираните изображения на триъгълници в мъжка посока – надясно и нагоре. Това подсказва, че 40-те дни на лехусата са минали. Жената е „прескочила” опасностите на трудния родилен период и заедно с отрочето, уверено върви към своето бъдеще. Това се подчертава и от китката с три цвята, която здраво държи в ръцете си, знак на Световното космическо дърво, обединяващо трите свята на мирознанието.
Мъжката носия е чернодрешна , а каба гайдата е знаков инструмент за този край. Тя е звуков еквивалент на планината. Думата „каба“ идва от персийски език и означава „дебел“, „плътен“. Именно в тази особеност се крие очарованието на родопската гайда. Нейният глас е плътен, дълбок и ... благороден. И легенда има за момъка, що заспал под сянката на една скала, когато от цепнатина излязла огромна усойница и запълзяла към заспалия. Търкулнали се камъни и събудили гайдаря от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, само скали били наоколо. Скован от страх, той засвирил, а змията застинала срещу него. Редял той мелодии - три дни и три нощи не секнала музиката му. Змията- чудовище бавно прибирала отровния си език и както слушала, на третата нощ заспала. Щом забелязал, че змията спи, гайдарят скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа. Къде отишъл след това, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си прекрасните му широки, протяжни мелодии, които и днес живеят в чудните им песни.
Родопската жена! Разправят, че някога, когато Бог ходел между хората, един родопчанин поискал Бог да го дари с добра жена. Дарил го Бог, па му рекъл: „ Дадох ти жената, но всъщност дадох теб на нея. Направих те подвластен на силата й, за да станеш по-силен ти. За теб жената ще е като водата в реката, която изглажда камъчето, полира ръбовете му, придава му по-красива и нежна форма и не забравяй жената е твоето огледало и твоят учител! А ти бъди нейната опора и подкрепа! Позволи й да те обича и я обичай и ти! Отвори се за нея, приеми я. Позволи й да те покори. Защото това е единствената битка в живота, която се печели, само когато я загубиш.”
Традиционното народно облекло е показано в колекция от гоблени на празнични костюми и накити. Представения костюм е със сложна и богата везбена украса – растителна, геометрична и зооморфна. Носията е двупрестилчена и запазва своята старинност до началото на ХХ в. Тя се състои от: риза, предна и задна престилка. Особено красиво е забраждането на главата с „Кайца“, представляващо старинна шапка, която отразява семейното положение на жената. Носи се от булката след женитбата и първата брачна нощ, когато тя започва да се кае (спазва ритуално мълчание). Кайцата се приготвя от свекървата с помощта на кръстницата. Събирането на монети и мъниста /300 на брой-числото на съвършенството/ е задължение на семейството на младоженеца. Невестата е длъжна да носи кайцата 40 дни след сватбата, независимо от сезона, дори и по време на усилен полски труд. След като получи прошка, невестата вече не носи кайцата в ежедневието, а само по празниците до раждането на първото дете.
В едно пловдивско село на Цветница правели голям сбор. От съседното село тръгнала мома Ружа с майка си и тейко си, сбора да видят. Вървели, що са вървели, ожадняло момичето и казало на татка си, че ще се отбие от пътя да иде до змейновото кладенче, вода да пийне. "Не ходи, потрай малко до село - рекъл бащата, че това място е лошаво." Но девойката не послушала съвета, свърнала от пътя. Тъкмо се навела водица да пийне, дошъл един змей, който я грабнал и тя се позмейчила. Минали години. Домъчняло й за земята и за родата, та помолила змея да я пусне, за да види своите близки. Змеят се съгласил и я спуснал по същото време, на същото кладенче. После отлетял. Но през годините, що прекарала със змея, й пораснала змейнова опашка и тя първо решила да се освободи от нея. Извила се и опитала да захапе опашката, за да се измъкне, но не успяла. Завила се на другата страна и отново опитала, но пак не успяла. Започнала лудо да се мята насам-натам и все не успявала, а чувала и песните на момите, които се връщали от сбора. Кървава пяна се появила на устните й, но проклетата опашка стояла на мястото си. От ужас, че така ще я видят дружките - сърцето й се пръснало. Така я намерили девойките, погребали я там и оттогава всяка година на този ден се събирали на кладенчето. И хоро играели, ама несключено, и като змеица го извивали в чест на мома Ружа-змейница. Танца нарекли буенец, а момите, що играят - буенечки (лазарки).
Старите хора разправят, че крилатото същество живеело в планината край Сандански. Но един ден то се спуснало към хорището и откраднало най-красивата девойка, за да я направи своя жена. Но похитената мома притежавала борбен балкански дух. Тя вдигнала ръце срещу змея поставила условие - ако приеме да стане змейнова невеста и да го дари с преданост, в замяна змеят да закриля родното й място. Красотата и благородството на момичето стопило сърцето на чудовището, което решило, че е по-достойно да бъдеш закрилник на слабите отколкото да си злодей и да им пакостиш. Змеят толкова се влюбил в младата жена, че се съгласил да заживеят заедно в Сандански. Хората обаче приели новия жител с недоверие. За да ги убеди в своята добронамереност змеят докоснал с длан чешмата в центъра на градчето и от нея потекла гореща, благодатна вода, която блика и днес.
Гобленът представя достолепна женска носия с характерното за този край гиздило на главата – лоб, корона и щтрихиран косичник, с едно усещане за превъзходство в социален статус. И това се подчертава от начина, по който поднася глинена кана. Символиката на каната е свързана с течността, която се съдържа в нея, но хоризонталните ивици подсказват нескритото самочувствие на младата жена в хоризонта на днешното си битие. Затова и каната става символ на посредничеството на материята в духовното възшествие на момата.
Лазаруването произхожда от древноримските пролетни празници Розалии. Някои историци го определят като празник в чест на богиня Флора и соларо-хтоничен култ към плодородието. Особено интересно е облеклото на лазарките, взето назаем от невести с гиздилата и желанието след празника и те да станат невести. Лазарките обикалят домовете, пеят песни за всеки член на семейството и танцуват, като в ръце държат кърпи „Кланячки”. Старо поверие гласи, че мома, която не е ставала лазарка не може да се омъжи.
Една апотропейна фигура на музикант – гъдулар. Гъдулката, наричана още кемене, кеменче или копанка е музикален инструмент, дарен на света от прабългарите. Затова наименованията на нейните съставни части, които са с прабългарски произход. А за предпазния характер на изображението говорят дванайсетте фигури, изобразени върху коленете на момковата фигура и особено специално обшитите триъгълници на беневрека около петата. Според стари поверия душата напуска тялото през петата, откъдете влиза и смъртта. Затова изображението предпазва от зли прокоби и носи настроение.
Странджа-мистичната планина, обгърната с много тайни и неразкрити загадки. Легендата разказва, че Странджа е била красива млада жена от знатен род. Обличала се с красиви дрехи и танцувала до захлас на хорището сред село. Много кандидати я искали да жена, но тя връщала всички. Един ден се появили много зли хора, предвождани от от чер арапин. Музикантите уплашени притихнали. Тишината се разцепила от викът на Странджа мома: „Свирете бре!”, па заиграла ситна ръченица. И в този момент земята се разтресла и надигнала, а морето и реките се разбушували. Когато всичко утихнало, хората видели, че са се появили нови планини, а от враждебните хора нямало и следа. Така Странджа останала в планината си, която приела нейното име.
Кавалът в българската митология е фалически символ. Музиката на кавала е свещенна и символизира природата в нейния преходен и вечно променящ се аспект. Древните мъдреци са вярвали, че музиката на кавала приобщава човека с природата, а „природа” значи и при род`а, при своите.
Традиционната носия за този край е с ямурлук, разкроен в седем части и тояга в лявата ръка. Древните шамани носели в ръцете си тояга. А тя е многозначен символ на световната ос, която дава възможност на водача, предводителя, да владее преминаването през световете. В древна Гърция тояга – знак на власт са носели само съдиите и пълководците. Ако си припомним, че Прометей дарил хората с огън като потъркал две тояги. Затова и старите люде по българските земи възприемат тоягата като небесен огнен фалос, оплождащ земята, даряващ здраве и плодородие.